Ивайло Христов: Альоша Карамазов е моят връх, дъщеря ми – бисерчето в живота ми

Възможно ли е да се съчетаят талант, чар, мъжественост и спортен хъс в едно? Доказано да! И то от любимеца на пловдивската публика – актьора от Драматичния театър  Ивайло Христов, който даде откровено интервю за Plovdivweek. Един разказ за театъра, мечтите, щастието и сънищата след 17 сезона на сцената.

- Как успявате да игнорирате проблемите на делника и да пренесете публиката в друг свят?

-  Трудно е да не вкарваш бита и проблемите си на сцената. Случвало ми се е да не успявам и не е приятно, чувствам се като предател. Може би публиката забелязва това. Някой път усещам и че не съм готов за премиера. Случвало ми се е до края на спектакъла да не усетя ролята. Например в „Полковникът птица“ или в „Чичовци“, просто чувствах представлението тромаво, чаках с нетърпение финала, за да си отдъхна. Имал съм тежки репетиционни периоди, например с Теди Москов. Там нямаш друг избор освен да се справиш. Теди ме е псувал, но търпиш и продължаваш. Номерът е да се пребориш със себе си, да поемеш всичко и накрая да си си ти. Точно от Теди съм получавал и най-хубавите комплименти в живота си. От Наум Шопов бе най-голямото признание след „Братя Карамазови“.

И въпреки че понякога е трудно, вярвам, че  една от най-важните задачи на актьора е чрез играта си да покаже, че човек трябва или не трябва да бъде като даден герой, да покаже отношение към проблема, с който се занимава представлението. Това е най-трудното. Когато сляза от сцената тогава съм щастливо уморен.  А преди представление си имам ритуал – моля се. Обичам да се кръстя и вярвам, че ще играя по-добре от предния път.

- Диплома от механотехникум, а после актьор, защо?



- Сцената винаги е била мой дом, занимавал съм се с хорово пеене и с младежка театрална студия като ученик в Бургас. Работил съм с голяма част от бургаските актьори.  Знаех, че няма да се занимавам с техника, когато трябваше да решавам бъдещето си. Мечтаех да бъда и летец, но нямаше как да се получи, защото имам проблеми с очите. Кандидатствах във ВИТИЗ. Първия път при проф. Азарян ме скъсаха. След казармата се явих отново и влязох в класа на проф. Елена Баева и проф. д-р Атанас Атанасов.  От много малък имах желанието да стана актьор – от 4-5 годишна възраст, когато гледах първите филми на Чаплин, нямото кино.

- Мечтаете ли за киното? Има ли завист към колегите, които участват в телевизионни сериали и филми?

- Много искам да играя в киното, но не изпитвам завист. Напротив, радвам се за колегите, които снимат. Сериалите са друго нещо. Не ме изкушават, защото повечето БГ поредици не ми харесват. Прилично се снима „Стъклен дом“, може би и „Седем часа разлика“. Сред игралните филми имам свои фаворити също – „Писмо до Америка“, „Източни пиеси“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ , „Козелът“, „Стъпки в пясъка“, може би  и „Тилт“. Но не съм аз човекът, който да дава оценка за труда на колегите си.  Искам да участвам във филми, но не ми става тъжно, че не съм избиран.

- Как се случва ренесансът на българското кино?

-  Има два начина  ренесансът на киното ни да се случва. Единият е държавата да инвестира в собственото си производство. Другият вариант е независимите продукции. Различни продуценти или продуцентски къщи да финансират със сериозен бюджет даден проект.  Имаме примера в различни държави. Там всичко е стабилно уредено и се надявам и тук нещата да започнат да се случват.

- Кои роли са вашите – драматичните или комичните?

- Мисля, че съм комедиен актьор и години наред съм играл  комедийни роли. Докато един ден не дойде Мариус Куркински през 2000 година и реши да направи една страхотна пиеса на Едуардо де Филипо – „Изкуството на комедията“. Там той ми повери главна роля, която беше много сериозна и нямаше място за смях. Това ми беше първата стабилна роля, с която доста се калих. С Мариус се разбираме добре, езикът, на който говорим, ни е близък, общуваме леко. Малко по-късно започнаха да се нареждат сериозни представления. Дойде моментът през 2004 година, когато Стоян Радев направи „Братя Карамазови“ и мога да кажа, че за мен това е голямата случка в живота ми.

- Трудно ли влязохте в образа на Альоша?

- Няма лесни роли. Режисьорът беше наясно с какво се е захванал и мисля, че театърът тогава изживя един ренесанс. За мен ролята ми в „Братя Карамазови“ е върхът в моята кариера. Един актьор не може да има повече от 3-4 върхове в кариерата си и смятам, че това е моята случка до сега. Тази роля смени кода ми на живеене. Всеки път,  когато играехме това представление, за мен беше полет. Не ходех, летях на сцената. Изживяването не може да бъде сравнено с нищо, освен с раждането на дъщеря ми В „Братя Карамазови“ можеш да видиш мощта на цяла една трупа, групата е хомогенна, стабилна, сплотена. В такива мигове виждаш истинските способности на един театър, а нашият театър може да си позволи да има в афиша си абсолютно всичко. Като започнеш от Шекспир, през Гогол, Ибсен, Бергман, Йовков, Яворов. Трудно е да поддържаш баланс в репертоара си и смятам, че го правим успешно. Ние сме е театърът, който продава най-добре продукцията си.

- Играл ли сте лошото момче или злодея в някой спектакъл?

- За много хора Крогстад в „Куклен дом” е злодей и изнудвач. Чувал съм хора да коментират след представление, колко лош е този герой, но той всъщност не е само това. Крогстад е изстрадал и отчаян човек, но той обича и всичко това се вижда от една триминутна сцена, която показва истинската същност на героя ми.

- В момента какво репетирате?

- Мина премиерата на „Женитба“ от Гогол. Преди 15 години изиграх Степан в същата постановка, но с режисьор Николай Ламбрев. Намислили сме сега да е една много нова, различна и приятна провокация. Този път играя Анучкин - един интересен светски човек, по-изтънчен, нежен и с по-друга чувствителност. Надявам се да сме интересни на хората и да ме видят в светлина, в която не са ме виждали до сега.

- Последните ви превъплъщения са някак шизофренно различни – какво от всеки от проектите  „Куфарите“, „Куклен дом“ и „Канкун“, остава в сърцето ви?

- През 2008 година стартирахме „Куфарите“,  от 2009 започнахме да пътуваме – в Истанбул, Словения, в Любляна и в Марибор. Продължихме в Дания, в Швеция и в Англия. Правихме уличен театър, включващ пантомима, танци, а в Англия общувахме и с публиката. Забавлявахме се, пеехме български народни и църковнославянски песни. Бяхме страхотен екип – Троян Гогов, Георги Вачев, Алексей Кожухаров, Петър Тосков, Елена Кабасакалова, Мария Станчева.

Усещането да играя в „Куклен дом“ е уникално. За първи път съм на сцена с моя учител – Атанас Атанасов. От него съм научил важни уроци за живота, дал ми е силата, търпението и вярата да се занимавам с това. Трябва да разбереш от учителя си, че ставаш за тази работа. Това беше една моя поредна сбъдната мечта, която съм си пожелавал само няколко месеца по-рано.

Същото се получи и в „Канкун“. Когато за първи път видях Искра Донова, разбрах, че искам да играем заедно. Има една приказка – внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. А аз съм много нагъл и лаком в желанията си. Имам още една мечта – да изиграя Петручио в „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир. Много ми се работи и „Ревизор“ на Гогол, „Престъпление и наказание“, както и „Фауст“.

- Как съчетавате театъра с дома и семейството?

- През последните години живея повече в театъра. Над две-трети от деня ми минават в театъра. Остава само времето за сън, свободен съм събота и неделя. Получава се така, че когато се прибера, момичетата спят, а сутрин когато излизат, аз спя. Това не е проблем за съпругата ми, тя ме разбира. Тя е най-верният ми критик и съдник. Ако не го прави, няма да знам кое е вярно и невярно от това, което играя. Жена ми приема работата ми храбро и не ме ревнува. За дъщеря си имам време, мога да й помагам в решаването на задачи по математика. (смее се, б.а.). Тя е моето бисерче, а жена ми е единственият човек, който може да ме изтърпи. Благодарение на тях съм направил ролите си в театъра. Съпругата ми много ми помогна, тя е моят спаринг партньор, винаги ми подава репликите. Напоследък след „Куклен дом“ не го е правила и може би това е причината да не ми се получават така лесно образите.

- За какво не ви остава време?

- Нямам време да играя комар, както аз искам да го правя. Нямам време да спечеля толкова много пари, за да играя само комар. Нямам време да отида на почивка извън България. В страната обичам Родопите, открил съм прекрасно място и в Странджата. Релаксирам в Бургас. Най-добре се зареждам в Бургас, спокойно ми е и се виждам с позитивни хора, които се радват на успехите ми.

- Какво ви прави щастлив?

- Чаплин е казал: Щастието е уморено страдание. Прави ме щастлив това, че съм сбъднал желанията на любимите си хора, когато виждам, че приятелите ми постигат всичко, за което мечтаят. Когато се покланям и виждам 500 души изправени на крака пред сцената. Когато е било комедия, публиката да е широко усмихната, и обратното – когато е драма, да са разплакани. Щастлив съм, когато обикалям света. Щастлив съм, когато усещам, че съм обичан – от публиката, от приятелите, от семейството. Липсва ми и обичта на брат ми. С него живеем разделени повече от 20 години, той е в София. Има една празнота, за което ми е много мъчно. Знам, че се гордее с мен и е щастлив заради успехите ми.

 - Вие сте човек, който обича спорта. Така ли се поддържа един актьор в добра кондиция?

- Тренирал съм футбол и плуване. Хубаво е човек да има добра двигателна култура. По принуда правя йога упражнения, защото имам проблеми с гърба. Умея и да медитирам и да се откъсвам от света. Вярвам и в сънищата, мога да ги разчитам. Почти винаги сънувам какво ще ми се случи – като се започне от смъртта на баща ми до ролите ми в театъра. Сънувах, че ще играя Альоша в „Братя Карамазови“, че ще пътуваме с „Куфарите“. Сънувах, че Искра Донова ще спечели награда „Икар“ тази година. Познах.



Коментари към новината

  • Смени картинката