Пожарникарят: Гасили сме при 5.5 по Рихтер в Турция

Преди години на въпроса какъв искаш да станеш, когато пораснеш, малките момчета отговаряха или пожарникар, или полицай, или космонавт. Сега тези професии едва ли са толкова желани и по-скоро са заменени от тези на бизнесмен и шеф. Дали професията е все още толкова модерна, какво се изисква, за да се бориш с огъня и какво всъщност означава да си пожарникар. На тези въпроси се опита да ни отговори Костадин Инджов, който работи в Лукойл Нефтохим Бургас.

На 52 години съм, а от 27 работя в рафинерията като командир на екип, споделя Костадин. Отговарям за малка група от хора – само четири човека. Така е при нас. Както казваше Бойко, в системата на пожарната има много вождове и малко индианци, шегува се Инджов. Според него висшата школа вече изкарва повече офицери, отколкото пожарникари, които да умеят на практика да вършат задълженията си.
Костадин Инджов

Как станах огнеборец ли? Случайно. Никога не ми е било мечта, както е сега при младите. Спортът ме доведе тук, след това карах две допълнителни школи за командир. Тренирал съм лека атлетика, бойни спортове. На въпрос какво се изисква, за да станеш пожарникар, Инджов отговаря категорично: Трябва да имаш добро сърце и да си всеотдаен. При нас е важно да има жертвоготовност. Тарикатите тук се гледат с по-друго око.

Първият сериозен случай в кариерата му е веднага, след като постъпва на работа. На площ от 100 декара гърмяха подземни шахти. Беше страшно за млад пожарникар като мен. Представете си как, като гръмне шахтата, хвърчи бетон. Беше като минирано поле с хвърчащи шрапнели. Имаше и басейни с отпадъчни горива. Единият от тях се запали. Тук няма място за шашкане, изисква се силна концентрация. Научих се нищо да не ми убягва от погледа по време на инциденти. Според Инджов в такива моменти не трябва да има страх и паника. Постепенно уплахата започва да се превръща в предпазливост. Той твърди, че в нефтената промишленост няма време за губене. И секундата е от значение.

Случаят, който Костадин винаги ще помни, е голямото земетресение със сила 7.5 в Турция, което разлюля и нас на 17 август 1999 година. Щетите за съседката ни бяха огромни, загинаха над 17 000 души. Тогава се запалиха огромна петролна рафинерия и три големи резервоара в Измит и по спешност изпратиха и нас. Заминахме три коли, два екипа с по четири бойци. Към 4 часа сутринта бяхме на мястото и видях дълга колона от коли. Те бяха празни, хората бяха ги зарязали, за да спасяват себе си и семействата си. Никога не бях виждал подобна гледка. Червените пламъци се забелязваха от 100 км, а резервоарите вече бяха изгорели. Лошото беше, че съседните до тях започнаха да горят. Направихме всичко по силите си и успяхме да локализираме огнищата. Предотвратихме да гръмнат още 6 резервоара, разказва Инджов.

За него и екипа му е имало огромна опасност от нараняване и дори от смърт. Можело е да стане експлозия на резервоар, паднал е и един от комините на рафинерията. Вечерта огнеборците са прекарали в колите си до завода. Внезапно усетихме силно раздрусване. Имаше вторичен трус със сила 5.5 по Рихтер. Автомобилите ни заподскачаха и колегите излязоха да спят навън. Гасили сме общо 2 дни.

Трогателен момент за екипа на българските огнеборци е било сбогуването с местните. Турците са изпращали нашенците ни със сълзи на очи. Персоналът на рафинерията плачеше, по улиците хората спираха колите си, излизаха и ни ръкопляскаха. Говорихме си с тях, някои знаеха български, превеждаха ни и ни благодаряха, спомня си Костадин.
 
Най-трудният пожар, който той е гасил, е избухнал в жилищен блок в Бургас. Един от апартаментите се запали и изходната врата беше блокирана от огъня. Тогава жена от страх скочи от жилището си. Беше тъмно. Ужасно.

Инджов обяснява, че засега за щастие няма колега, който да е починал при пожар. Но средната възраст на работещите в тази сфера не е голяма. Огнеборците от рафинерията се разболяват бавно, и то главно от отровните газове там. Затова се пенсионират по-млади.

Какво е чувството, когато някой стане жертва на огъня? Какво да е, гадно, заявява пожарникарят. Разбира се, че ни е жал. На негово място можеше да сме ние. Но се изисква смелост, имал съм колеги, които си отиват след първия пожар. Те не можаха да понесат напрежението и ужаса на професията. Рискът при нас е голям. Разчитаме на Господ да ни пази, завършва Костадин.



Коментари към новината

  • Смени картинката